[First published on now closed Foreign Policy Bulgaria. The Web Archive has captured the original version.]

С напредването на предизборната кампания във Франция, разноцветни политически анализатори развълнувано подхванаха клавиатурите. Критики, дискусии, четохме (за) какво ли не: финансовата криза в еврозоната виновна за това, имигрантите с „мюсюлмански вид“ (каквото и това да значи) виновни за онова,… Откъслечни обаче бяха анализите, засягащи външната политика на Франция и особено дейностите, засягащи арабско-мюсюлманските страни, в които се случваха и продължават да се случват дълбоки промени. Иска ми се да поговоря накратко за отношението на френския държавен апарат към тези страни.  Преди да стигнем до самите дипломатически вицове по време на Тунизийската и Египетска революции обаче, малко връщане назад във времето: началото на „царството на Сарко Първи“ (както доста френски медии наричат петте години на президентство на Никола Саркози).

Малко след настаняването си в Елизейския дворец, Саркози посрещаше с големи почести либийския народен водач Муамар Кадафи. Това посещение  се случваше няколко месеца след освобождаването на българските медицински работници, първоначално осъдени на смърт. То не бяха пищни палатки в най-шикозния квартал на Париж, то не бяха големи речи по телевизиите и в седалището на ЮНЕСКО, то не беше чудо: Кадафи пребивава три дни на официална визита, като за спокойствието му всички мостове в Париж бяха затворени, заяви, че човешките правата са на по-високо ниво в Либия отколкото във Франция и подписа няколко договора, за голямо удовлетворение на близките до неговия „скъп приятел Саркози“ бизнесмени. Les histoires d’amour finissent mal, en général („Любовните истории приключват зле по принцип“), се пееше в една френска песничка и тази не е изключение.

На 14-ти юли 2008, националния празник на Франция, Саркози отново проявяваше изключително гостоприемство, поканвайки на честванията няколко впечатляваща гости, между които Башар ал-Асад. Предишния ден официално беше основан Съюза за Средиземноморието  (Union Pour la Méditerranée), една политическа организация, включваща страните по крайбрежието на Средиземно море в широк смисъл. Цялата тази история е представена като голяма победа за дипломатическите усилия на Франция: Израел и Сирия не са в най-добрите отношения по това време, пък ето Асад и Олмер (тогавашния израелски премиер) заедно в Париж и в този Съюз.

Както много неща, характерни за управлението на Саркози, тази организация е просто празна кутийка: т.нар. дипломатически отношения са предимно икономически, всяка от страните членки правейки всичко възможно да защити националните си интереси, и най-вече без никакъв сериозен политически кадър, който да насочва взаимоотношенията. В крайна сметка, този Съюз предлага 6 проекта, някои от които същесвуваха още преди създаването му, и явно показва ограниченията си по време на офънзивата на Израел в Ивицата Газа (дек. 2008 – ян. 2009), което провокира трайното блокиране на дейностите на организацията.

Апотеозът на външната политика на Саркози обаче е по време на Арабските революции. Тогавашната министърка на Външните работи, Мишел Алио-Мари (наричана МАМ), си прекарваше коледна ваканция в Тунис, поканена на разходите на близък до бившия тунизийски диктатор бизнесмен, докато пенсионираните й родители си купуваха вила. По време на самата Тунизийска революция. Връщайки се отпочинала в Париж, тя смело предложи „френското ноухау за овладяване на обществения ред в сервис на тунизийските служби за сигурност“. Това изявление предизвика голям скандал, който въобще не стихна когато, няколко дни само след него, един френски вестник публикува информация за нейните ваканции. Докато се възмущаваха хората в медиите и парламента, същия вестник разказа и за краткото полу-частно посещение (горе-долу по същото време) на премиера Франсоа Фийон в Египет, платено от Мубарак… В крайна сметка, МАМ беше принудена да си подаде оставката, а Саркози назначи ново правителство, със същия премиер. Саркози си призна, че въобще никой от дипломационния корпус не беше очаквал тези революции. Франция просто си остана няма като риба седмици наред, напълно замаяна от случващото се в Арабския свят.

Много още може да се изговори за външната политика на Саркози: значително подобряване на отношенията с Израел, опити за намеса в ливанската политика, интервенции в Нигер срещу тамошната Ал-Кайда (Al-Qaïda au Maghreb Islamique, AQMI) и т.н.  Струва ми се по-интересно да обърна внимание на начина, по който Саркози прави тази външна политика. Доста специалисти по политически науки са съгласни със заключението, че Петата република (такава, каквато е определена от Конституцията от 1958г., под управлението на генерал Дьо Гол) определя външната политика като ексклузивна територия на президента. Като добавим към тази характеристика безмерното желание на Саркози да управлява страната сам – което му заслужи нарицателното от френските медии „хиперпрезидент“, – пейзажа се прояснява: дипломацията страда от хронична импулсивност, пристрастеност към медийно внимание и идеологическа парадокси.

Доста бивши дипломати се изказваха по медиите, особено след случилото се с МАМ, и свидетелстваха за понижаването на техния обхват на действие, за директната и почти херметическа връзка между Саркози и неговите колеги от различни африкански и арабски страни. Характерна илюстрация на тази политика е случилото се в Либия: министъра на Външните работи Алан Жюпе научи едва ли не от вестниците, че Франция признава Преходния съвет. Защото един близък приятел на Саркози, философът Бернар-Анри Леви, по лична молба на президента, беше свършил работата. Защо й е на една страна министър на външните работи, ако може всеки превзет интелектуалец със снежнобяла риза и развети коси да се занимава с дипломация…

Саркози беше обещал в предизборната си кампания през 2007г. да въведе големи промени във външната политика и да поеме по нови пътища. Не само че това не се случи, но и противоречивата и хаотична политика от последните пет години предизвикаха срив във влиянието на Франция на международната сцена. Обещаното състрадание – „Франция ще застане на страната на малтретираните народи“ – бързо отстъпи на чисто прагматическа реал-политик. Присъединяването на страната към военните структури НАТО е единствената акция, свършена до край: тя обаче страда от дълбокото историческо несъгласие на голяма част от дипломатическия корпус. На 6 май ще е ясно кой ще е следващия президент: следва продължение…